Приказка за пеперудата на стария китаец

Старият китаец имал една чудно красива копринена дреха. От известно време насам всяка сутрин, когато се загръщал в нея, от ръкава й излитала една пеперуда, подобна на сливов цвят. Вечер тя отново се връщала там. В живота си човекът нямал други чудеса освен дрехата и пеперудата. Дрехата била ушита от една много стара и мъдра негова приятелка. Пеперудата долетяла сама. Един ден той усетил, че трябва да се откаже от нещо важно. "Имам само дрехата и пеперудата. Ще се откажа от пеперудата," - помислил си той. "В дрехата е вложен труд, напомня ми за някого. А пеперудата сама дойде. Сигурно и сега ще знае при кого да отлети."

Пеперудата веднага разбрала какво си мислел човекът. Станало й много тъжно, но нали била съвсем малка - тъгата й била незабележима за него. И отлетяла. Тя самата не знаела накъде, защото съвсем не била толкова мъдра и съвършена, за колкото я мислел старият китаец. Но (в началото съвсем незабелязано) след нея тръгнал и един конец от дрехата. Той дълго я следвал. И макар дрехата да била изтъкана от най-тънка коприна и поради това ръкавът, от който тръгнал този конец, да се скъсявал много бавно, все пак на третия ден китаецът разбрал, че нещо с дрехата му не е наред.


Събрал той в едно вързопче малко храна и най-необходимите си вещи и поел към дома на онази много стара и мъдра своя приятелка, която била изработила дрехата. В началото вървял много бързо и макар пътят му да изглеждал съвсем чист и равен, все като че ли нещо го спъвало. Опитал се да върви съвсем бавно, но тогава като че ли нещо го дърпало напред.

"От годините ще да е," - мислел си китаецът - "някога познавах точния ритъм, пътят сам ме водеше. Сега бързината на краката и бързината на сърцето са станали различни - не могат да свикнат една с друга."


И така, с много усилия и с чувството, че извършва нещата неправилно, той стигнал до дома на приятелката си. Тя вече била на смъртно легло и а-ха да склопи очи, но току се сепвала от нещо, което сякаш я връщало към живота.


Когато старият китаец прекрачил прага й, тя внезапно проговорила: "Тебе чаках. Върви по копринената нишка." И издъхнала. Той много се зачудил, защото, макар че ръкавът му се скъсявал с всеки изминат ден, не му идвало на ума, че всъщност той бавно се разплита. Нали конците били съвсем тънки и човешкото око не можело да ги забележи, когато били отделени един от друг.


След погребението китаецът тръгнал напосоки. Бил толкова тъжен и объркан, че не се замислял накъде върви. Чудел се само, че изведнъж пътят му се сторил много лек - сякаш сам го водел. Вече не се препъвал, нито нещо го дърпало напред. Бързината на краката се била изравнила с тази на сърцето. И което било още по-чудно, ръкавът на дрехата бил спрял да намалява. Но когато минало известно време и човекът вече започнал да обръща внимание на нещата около себе си, той още повече се зачудил, защото гледките като че ли се повтаряли. Така един ден разбрал, че върви в кръг, но всяка следваща обиколка била съвсем малко по-кратка и различна от предишната - пътят му очертавал концентрични окръжности. И когато кръгът така се смалил, че китаецът вече не можел да направи и крачка напред, той седнал в центъра да си отдъхне и за пръв път вдигнал поглед нагоре. Цялото небе и короните на дърветата се виждали сякаш през съвсем тънка паяжина, която блестяла в преливащи цветове на светлината на слънцето.

"Чудна работа," - промърморил китаецът - "тази паяжина има цвета на моята дреха." И щом разпознал цвета, на рамото му кацнала малка пеперуда, подобна на сливов цвят и той усетил, че го изпълва небивало щастие.

Тогава пеперудата проговорила: "Сега вече сме изминали един и същи път. Аз познах пътищата на хората като тебе и ти вече можеш да се скриеш под ръкава на дрехата като мене." И китаецът разбрал каква била паяжината над главата му. "И още, никога не вземай решения, преди да си изминал пътя."

Старият китаец притворил очи и се замислил. "Значи не е трябвало да избирам между дрехата и пеперудата и човек не трябва да се отказва от чудесата си. Сигурно моята стара приятелка ми е пратила пеперудата в мига, в който е почувствала наближаването на смъртта. А аз в своята прибързаност не съм я разпознал и с лека ръка съм я пропъдил."